Все повече хора се обръщат за подкрепа към терапевти и специалисти, които да им помогнат да се справят с проблемите си – собствените и на техните деца. Никога досега терапията не е била толкова популярна и многообразна като сфери на проблематика и приложение. Здравните специалисти и терапевтите са изложени на един постоянен риск за собственото им здраве, за който не се говори, няма програми за превенция и взима директни и косвени жертви. Директните поражения се проявяват като разстройства на психиката, нервната система и в резултат влошено качество на живот. Това води до изключване за дълги периоди и често пъти смяна на професията. Косвените жертви се явяват влошената терапевтична подкрепа и реална неспособност на специалиста да бъде ефективен в здравната помощ, дори да не си дава сметка за това. В продължение е нужно да обърнем внимание на една специална група „терапевти по неволя“ – българският учител. Това са хора натоварени със задачата да овладеят ефектите от разклатеното емоционално и психично здраве на децата (и на техните родители), за да могат последните да участват в коя и да е обучителна дейност. Често пъти чуваме, че на децата просто не им е интересно, че учителите не ги респектират, нито интригуват. Това е вярно, но проблемът не е в учителите, а е пренесен върху тях. Те са принудени да бъдат първо терапевти, а след това учители и главният конфликт тук е, че учителите работят с групи (класове), а всяко дете изисква индивидуален подготвителен, да не кажем чисто терапевтичен, подход. Това е въпрос пред обществото като цяло, който не бива да продължава да бъде премълчаван.

Да се посветиш на хората като здравен специалист, психолог или учител винаги се е възприемало като високо хуманна дейност в обществото. Но дали човек е готов физически и психически да издържи на високото напрежение, нерешимите проблеми, моралните дилеми и постоянните конфликти на другите? Пред този въпрос и съответния риск са изложени всички здравни специалисти – лекари, медицински сестри, акушерки, рехабилитатори, физиотерапевти, кинезитерапевти, ерготерапевти, логопеди, ресурсни учители, психотерапевти, и не на последно място – учителите.

Ако по цял ден слушаш за проблемите на пациентите или клиентите си как това се отразява на качеството ти на живот? Емпатията, която е необходима, за да влезеш в обувките на пациента си и да разрешиш случая му, съветвайки го едно или друго, всъщност е и входна врата за преживяване на емоционални състояния на пациента и да остане да влияе в тялото и психиката на терапевта. Тези чужди състояния и живеенето на чужди проблеми могат да се проявят под различна форма – прегаряне (бърн аут), социално изключване, депресия.

Мнозина терапевти вярват, че трябва да са способни да съпреживеят болката на пациентите си, за да спечелят доверието им и да осъществят терапевтична връзка, за да могат да помогнат.

Други не си дават въобще сметка, че работата с чуждата травма, може да им повлияе по най-различни начини. С малки незначителни натрупвания всеки ден, изведнъж се появяват реални проблеми от спектъра на психотелесна симптоматика – нарушения на съня, главоболие, хипертония, депресивни симптоми и социално изключване.

Рискът да се преживее „порочна“ или „вторична“ травматизация засяга всички, които работят с чуждите проблеми и травми и ги изпитват като свои. Това променя светогледа, перспективата, усещанията, комуникацията и като цяло връзката със себе си и другите. Продължителното действие на променен, заместен и в резултат изместен към чуждите проблеми живот води до гореописаната симптоматика. Пораженията върху нервната система са трайни, но настъпват бавно и неусетно – хроничен стрес, лесна уморяемост, намален капацитет за справяне, затруднения при вземане на решения и учене, страх от промени, паметови разстройства и постепенно влизане в стереотипни и автоматични модели на мислене и поведение.

В нашата практика работим с терапевти, които са достигнали предела, изчерпани са и не могат да се справят със себе си, какво остава за другите. Терапевтите и здравните специалисти рядко или никога не взимат превантивни мерки за себе си. Те си обръщат внимание едва когато почувстват физическа болка или изчерпване и поемат по два пътя – животоподдържане чрез медикаменти или преустановяване на дейността (смяна на професията). Верният път е да се търси своевременна помощ от колеги, както при психотерапевтите е норма. За съжаление, обаче, психотерапията не е в състояние да изследва и повлиява изменения в нервната система и именно те са най-рисковата група терапевти, страдащи от психотелесни проблеми.

Необходими са информираност за проблема, самонаблюдение, колегиална взаимопомощ, превенция и обществена ангажираност за здравето на хората, в чиито ръце сме поверили нашето собствено здраве.