Обадете се сега

+359 2 996 38 84

Блог

Автор: Вероника Везенкова
Разказът е написан по повод темата на седмицата на Центъра "Травматично детство и токсичен стрес"


-      
Като ти го казвам това, имай предвид, че го чувствам в мозъка на костите си. Никога... ама никога не съм те обичала истински.

Усещах как сърцето ми се свива. Оставях го сам на прага. Сега беше сам на входа на къщата, която бяхме изградили сами, заедно. Аз излязох. От дома ни, от крепостта, която досега винаги ни беше пазила от всички хорски нападки, всеки външен проблем. Досега.

Не можех да позволя на горещите сълзи да намокрят лицето ми. Не бях нещастна, бях ядосана – не биваше да плача. Трябваха ми няколко минути да намеря правилния ключ и да отключа външната врата на стария апартамент на родителите ми. Не го бяхме продали, въпреки че никой не живееше там от години. Също от толкова години не беше и почиствано. В коридора ме посрещнаха няколко уплашени паяка, чиято паяжина разкъсах, за да мина напред. Свалих сакото си, но не посмях да го оставя на прашасалите шкафове.

„Защо съм тук? Не искам да се връщам в това старо, прашасало, мръсно място. Не искам да си спомням, че съм била част от този вече забравен живот.“

Влязох в спалнята, за да отворя старите ни скърцащи прозорчета. Нямаше да влезе много светлина, но се надявах поне въздухът да се раздвижи. С голямо усилие разтворих вратите на терасата – пантите бяха толкова раждясали, че почти се разпаднаха. Въздъхнах, когато погледът ми се фиксира върху забравените избелели плюшени играчки на пода на мръсната тераса.

         „Татко ще бъде много разочарован, ако те намери да играеш с Мечо преди да приключиш със задачите, които мама ти е поставила...“

„Честити осем годинки, мила! Подаръкът ти, ха-ха, е нашето присъствие! Бъди благодарна, че въобще сме тук... Знаеш ли, пожелаваме ти да си по-чувствителна към околните и да се научиш да внимаваш как се държиш! Защо не се усмихваш – днес е рождения ти ден!“

„Скъпата ми мила дъщеричка... защо ме караш да съм лош? Не беше ли ти тази, която изкара лоша оценка на теста? Защо плачеш сега? Да не си тъжна? Аз ли ти изкарах оценката? Защо плачеш пред мен? Стой, накъде тръгна? Не мислиш ли, че е срамно да се покажеш на масата и да вечеряш със семейството си след тази си постъпка? Аз не бих посмял да погледна, когото и да било, в очите.“

Стените сякаш бяха изпили думите на баща ми и сега ми ги шепнеха обратно. Помнех, не променяше тона си, независимо дали ми се караше, или ми говореше мило.

„Внимавай как се държиш – не ни излагай, знаеш колко е важно да внимаваш какво говориш пред тяхното семейство... Усмихни се, ще си помислят, че ти има нещо! Помни, дори да става въпрос за мъжа ти, семейството ти са най-близките ти хора – не изваждай случващото се в нашия дом извън него.“

Сега ме гледаха очите на родителите ми от рамкираната прашна снимка, лежаща на един от високите рафтове. Знаех, че усмивките им не са искрени – не бяха щастливи, бяха уморени – ядосани, защото една от сестрите ми не беше послушна този ден. Плачеше, дръпната настрана от баба ми, зад човека с фотоапарата. Майка ми и баща ми се държаха за ръцете на снимката – нещо, което не се случваше в отсъствието на фотоапарат или нечии чужди очи. Една сълза успя да се измъкне от окото ми и капна на стария мръсен килим, което ме хвана неподготвена, докато чистех прахта от стъклото на снимката. Изведнъж не ме гледаха очите на родителите ми. Гледаха ме собствените ми почервенели насълзени очи в отражението на стъклото.

„Искаше да ми отговориш ли? Имаш ли нещо да кажеш, което да има някакво значение? Аз говоря – ти слушаш. Като не ме слушаш, започвам да се чудя дали ме уважаваш въобще...“

Чувствах се толкова сама.

„Моля? Значи го направи въпреки че казах да не го правиш... Не ми показвай къде те боли! Аз ли те накарах да го направиш? Не те ли е срам да плачеш сега?“

Този път, за разлика от останалите пъти, в които съм мислела за родителите си, не успях да спра лошата мисъл. Не исках да я спирам.

„Баща ми никога не е бил на моя страна...“

Вината от тази мисъл се вряза в мен така дълбоко, че физическата болка изкриви лицето ми в гримаса.

„Милата ми... Добре, ела за прегръдка. Кого обичаш най-много на света?“

„Не беше прав, когато...“

Жестоката празнина в корема ми сякаш набъбна и това ме накара да се превия на две.

„Какво ме накара да дойда тук? Защо съм тук?!“

-      Звучи зловещо за колко нормално си възприемала неговото поведение и колко нормално сега го възприемаш...

-      Искаше да съм най-добрата версия на себе си – да бъда повече от това, на което си мисля, че съм способна. Правеше го от обич.

-      Обич? Коя дума от: „Направи нещо, защото иначе няма да ядеш.“ съдържа една капчица любов?

-      Ти какво разбираш от любов? Да не би да имаш четири деца, които да отглеждаш с едва изкарани пари?!

-      Защо се държиш все едно този разговор не сме го водили хиляда и един пъти?

-      Защото ти не можеш да оставиш темата на мира!

-      Тази тема на теб не ти дава мира...

-      Аз никога не я започвам! Ти винаги говориш за това все едно...

-      Все едно баща ти още ти причинява болка.

-      Що за човек си, че да говориш по този начин?!

-      Това, че си отиде, не значи, че ти си го пуснала.

-      Как да го пусна, когато беше единствения, който...

-      Който те е обичал истински?

-      Грижеше се за нас, възпитаваше ни...

-      Аз те обичам.

-      Ако наистина ме обичаш, как не обичаш половината от мен – баща ми?

-      Аз не се ожених за родителите ти, мила.

-      Не съм ти „мила“. Не съм ти мила! И... като ти казвам това, имай предвид, че го чувствам до мозъка на костите си. Никога... ама никога не съм те обичала истински.

„Дръж се така, говори по този начин, не харесвай онова, не обичай така... Баща ми контролираше какво мислех, как се държах с всеки около мен... Ако не се чувствах виновна за нещо, сякаш нещо не беше наред... И единственият човек, който видя какво се случва и ми каза в очите какво вижда, беше моят съпруг. А аз... го отхвърлих.“

„Може би досега наистина е бил женен за родителите ми. Досега.“

Коремът ми се отпусна. Оставих снимката на рафта леко по-встрани. Затворих прозорците и избърсах очите си. Заключих апартамента – отдавна не принадлежеше на мен.

„Всъщност никога не е принадлежал на мен.“

Затичах се. Към дома си – към дома ни, на мен и съпруга ми; към крепостта, която досега винаги ни беше пазила от всички хорски нападки, всеки външен проблем. Но проблемът ни не беше външен. Атакуваха ни отвътре. И атакуващият бях аз. Несъзнателно нанасях поредния удар по доверието ни, изградено с толкова труд и време. Досега.

И там го видях – мъжът ми все още седеше на прага, сякаш го бях замразила във времето, точно както беше замръзнал апартамента на родителите ми. Усетих се как забавям крачка и паднах пред него на колене. Той скочи, сякаш изваден от транс и притеснено слезе на мойто ниво, за да види дали съм добре.

-      Никога не съм те обичала истински... – усмихнах се през неспиращи сълзи и със замъглено зрение, положих дланите си върху лицето на своя единствен любим. – Досега.

Той се разсмя, пускайки две сълзи да се търкулнат по усмихнатото му лице и ме прегърна силно.

-      И аз те обичам.

 

Автор: Вероника Везенкова, 07.09.2020 г.
Разказът е написан по повод темата на седмицата на Центъра "Травматично детство и токсичен стрес"

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Обадете се сега